Начало

Къде ни е потребителската култура?

Държавата трябва да се грижи по-скоро за безопасността ни, дали купуваме качествени стоки е наша лична отговорност.

Модерният гласоподавател

Потреблението може да се разглежда като ежедневен изборен процес. Гласоподавателите са атакуван от убеждаващи рекламни кампании, а кандидатите - стоки са все по-примамливи. Потребителят обаче, за разлика от гласоподавателя има мощта да наказва икономически тези, които не отговарят на неговите изисквания. Подавайки банкнотите в магазина, ежедневно потребителите подкрепят едни марки и стоки, като същевременно оказват натиск върху останалите.

Регулирана свобода

Свободата на пазара се намира в пряка зависимост от броя на регулациите, които му налага държавата. В България потребителите, заблуждавани от мили спомени по отминали дни и погрешно изтълкувани експерти в пресата, мечтаят за триумфално завръщане на БДС. Всъщност българският потребител живее вече двадесет години в консуматорски стрес - той упорито отказва да научи пазарните принципи, възприети в развитите икономики по света. Този консуматорски стрес е закономерен и се дължи на липсата на свобода на избора и потре бителска култура в миналото. С началото на прехода ударно започна преноса на западни бизнес модели, стоки и услуги, които потребителят е желал, но за които не е бил готов. Тези не само парадоксални, но и взаимоизключващи се тенденции продължават и днес - потребителят желае пълна свобода на избора, ниска цена и свръхпротекция от страна на държавата. Свръхпротекцията е реално неприложима защото:увеличава данъчното бреме, без да допринася достатъчно за увеличаване качеството на живот на потребителя;неизменно води до слаби и формал но съществуващи браншови организации; в перспектива води до инертни потребители, очакващи държавата да взима решения вместо тях; Като изключим чисто маркетинговите
трикове, ниската цена на стоките на пазара може да се осигури само с ползване на техники и технологии за намаляване на производствената цена на стоката. Тази всеобща цел разбира се, вкарва цялата индустрия не в търсене на технологии за подобряване на качеството, а на такива намаляващи цената. Потребителят не обича да чува за течен пушек в колбасите, задържащи вода вещества, растителни масла в сирената и др.

Когато се информира за тях, потребителят отчита като неприемливи pазпространените технологии, но същевременно държи да получи стоката на възможно най-ниската цена. Потребителското въздействие върху пазара много бързо бива разбрано от търговските вериги, които реагират мигновено с натиск към дистрибуторите, а оттам и към производителите. Последните имат няколко възможности да излязат на пазара - да внедрят нова технология или да оптимизират стара. Това е и причината в България да съществуват мандри, които не изкупуват мляко, а продават сирене - решението е внос на по-евтини материали.Българският потребител не осъзнава силата си и това е плод отново на липсата на познание и потребителска култура. Потребителят разсъждава на парче - смята се за ключово закупуването на най-евтината стока, пък уж принципно много цени качеството. А качеството на стоките в развитите икономики е обвързано до голяма степен с цената. Това е истина, която не се преподава, тя е общоизвестна - австрийският потребител, освен, че си прави сметката, знае и точно какво да очаква от закупеното натази цена. Българският обаче, има винаги завишени очаквания към продукта спрямо
цената, на която е закупена стоката. Това е така поради един единствен грешен въпрос със съответния неверен отговор, а именно Въпрос: „Има ли некачествени стоки на пазара?"
Отговор: „Не разбира се, иначе няма да ги пуснат на пазара!"
Фундаментално изкривената мисъл, че потребителят е защитен от некачествени стоки, върлува из българските земи. Потребителят е защитен изцяло от държавата тогава, когато става дума за неговата безопасност. Това е така, защото както за всеки влак си има пътници, така и за всяка цена и съответно качество си има потребители. Но само потребителите ли са виновни? Тяхното нежелание за образоване ли е единственият проблем, който изкривява пазара в България

Браншове и стандарти

Формално съществуващите браншови организации допринасят за хаоса, който се наблюдава в най-различни сектори на икономиката. Възможно ли е браншовите организации да очакват държавата и ЕС да налагат стандарти за работа и производство за всеки вид стока? Разбира се, това е прекалено скъпо за данъкоплатеца, но масово не се осъзнава.

Сиренето Parmigiano-Reggiano, по-известно у нас като пармезан, се произвежда само на определени места в Италия, само от определени производители и млекопреработватели. Това е така, не за щото държавата е наложила стандарт за производство на пармезан, а понеже през 1934 г. се основава консорциум на всички производители на това сирене. В браншо вия стандарт дори е вписано, че кравата, от която се прави пармезан, трябва да е хранена само с трева/слама. Този консорциум полага основите на браншови стандарт - бизнесът решава, че е добре да запази традиционните технологии за производство и да не допуска измами. Бизнесът в България прави точно обратното - компаниите се стремят към най-ниска цена и най-нетрадиционна технология за производство на традиционен продукт. Всъщност браншови организации съществуват, но реалната им дейност остава загадка при наличие на толкова сериозни разминавания в концепцията за производство на традиционни продукти. Не е нужна голяма експертност, за да се установи, че родните компании нямат стратегическо планиране, а са фокусирани върху бързи печалби. Днес и сега.

Помага ли държавата?

А трябва ли? Колкото повече е държавната намеса на определен пазар, толкова повече проблеми, забавяния, грешки, неуредици и абсурди се създават. Пример за такъв абсурд е забраната производителите на мляко сами да преработват и продават своята продукция, което е факт само към млекопреработвателите, които пък диктуват изкупните цени. По този начин технологии за производство на традиционни български продукти се заменят с модерни аналози, от което губим всички.
Що се отнася, разбира се до потребителската защита, държавата е длъжна да осигури определено ниво. Факт е обаче и занижената ефективност на потребителската защита, поради това, че е разпръсната в поредица от държавни агенции без помен от координация между тях. Държавата е длъжна пред данъкоплатеца да му осигури безопасност, останалото зависи от самия потребител, неговите нагласи и търсения. Потребителската защита трябва да се позиционира преди покупката и да се нарече потребителска култура и информираност. Само тогава потребителят ще е наясно какво консумира и ще се почувства сигурен в един динамично развиващ се пазар.