Начало

Къде ни е потребителската култура?

Модерният гласоподавател

Потреблението може да се разглежда като ежедневен изборен процес. Гласоподавателя е атакуван от убеждаващи го рекламни кампании, а кандидатите-стоки са все по-примамливи. Потребителят обаче, за разлика от гласоподавателя има мощта да наказва икономически тези, които не отговарят на неговите изисквания. Подавайки банкнотите в магазина, ежедневно потребителите подкрепят едни марки и стоки, като същевременно оказват натиск върху останалите.

Регулирана свобода

Свободата на пазара се намира в пряка зависимост от броя на регулациите, които му налага държавата. В България потребителите, заблуждавани от мили спомени по минали дни и погрешно изтълкувани експерти в пресата, мечтаят за триумфално завръщане на БДС. Всъщност българският потребител живее вече двадесет години в консуматорски стрес - той упорито отказва да научи пазарните принципи, възприети в развитите икономики по света. Този консуматорски стрес е закономерен и се дължи на липсата на свобода на избора и потребителска култура през годините на социализма. С началото на прехода ударно започна преноса на западни бизнес модели, стоки и услуги, които потребителят е желал, но за които не е бил готов. Тези не само парадоксални, но и взаимоизключващи се тенденции продължават и днес - потребителя желае пълна свобода на избора, ниска цена и свръхпротекция от страна на държавата.

Свръхпротекцията на потребителя е реално неприложима защото:

• увеличава данъчното бреме, без да допринася достатъчно за увеличаване качеството на живот на потребителя;
• неизменно води до слаби и формално съществуващи браншови организации;
• в перспектива води до инертни потребители, очакващи държавата да взима решения вместо тях;

Като изключим чисто маркетинговите трикове, ниската цена на стоките на пазара може да се осигури само с ползване на техники и технологии за намаляване на производствената цена на стоката. Тази всеобща цел разбира се, вкарва цялата индустрия не в търсене на технологии за подобряване на качеството, а на такива намаляващи цената. Потребителя не обича да чува за течен пушек в колбасите, задържащи вода вещества, растителни масла в сирената и др. Когато се информира за тях, потребителя отчита като неприемливи разпространените технологии, но същевременно държи да получи стоката на възможно най-ниската цена.

Потребителския натиск върху пазара много бързо бива разбран от търговските вериги, които реагират мигновено с натиск към дистрибуторите, а оттам и към производителите. Производителите имат няколко възможности да излязат от пазара; да внедрят нова технология или да оптимизират стара. Това е и причината в България за съществуват мандри, които не изкупуват мляко, а продават сирене - решението е внос на по-евтини материали.

Българския потребител не осъзнава силата си и това е плод отново на липсата на познание и потребителска култура. Потребителя разсъждава на парче - смята се за ключова закупуването на най-евтината стока, пък уж принципно качеството много го цени. Качеството на стоките в развитите икономики е обвързано до голяма степен с цената. Това е истина, която не се преподава, тя се общоизвестна и Австрийският потребител, освен, че си прави сметката, знае и точно какво да очаква от закупеното на тази цена. Българският обаче, има винаги завишени очаквания към продукта, спрямо цената, на която е закупена стоката. Това е така поради един единствен грешен въпрос с моментален и грешен отговор, а именно

Въпрос: „Има ли некачествени стоки на пазара?"

Отговор: „Не разбира се, иначе няма да ги пуснат на пазара!"

Фундаментално грешната мисъл, че потребителя е защитен от некачествени стоки върлува из  българските земи. Потребителят е защитен изцяло от държавата тогава, когато става дума за неговата безопасност. Това е така, защото както за всеки влак си има пътници, така и за всяка цена и съответно качество си има потребители. Но само потребителите ли са виновни? Тяхното нежелание за образоване ли е единственият проблем, които изкривява пазара в България?

Браншове и стандарти

Формално съществуващите браншови организации допринасят за хаоса, който се наблюдава в най-различни сектори на икономиката. Възможно ли е браншовите организации да очакват държавата и ЕС да налагат стандарти за работа и производство за всеки вид стока? Разбира се, това е прекалено скъпо за данъкоплатеца, но масово не се осъзнава.

Сиренето Parmigiano-Reggiano, по-известно у нас като пармезан, се произвежда само на някои места в Италия, само от някои производители и само от някои млекопреработватели. Това е така, не защото държавата е наложила стандарт за производство на пармезан, а защото през 1934 г. се основава Консорциум на всички производители на това сирене. В браншовия стандарт дори е вписано, че кравата от която се прави пармезан, трябва да е хранена само със трева/слама. Този консорциум полага основите на браншови стандарт - бизнесът решава, че е добре да запази традиционните технологии за производство и да не допуска измами.  Бизнесът в България, прави точно обратното - компаниите се стремят към най-ниска цена и най-нетрадиционна технология за производство на традиционен продукт. Всъщност на лице са браншови организации, но реалната им дейност остава загадка при наличие на толкова сериозни разминавания в концепцията за производство на традиционни продукти. Не е нужна голяма експертност, за да се установи, че родните компании нямат стратегическо планиране, а са фокусирани към бързи печалби. Днес и сега.

Помага ли държавата?

А трябва ли? Колкото повече държавна намеса на определен пазар, толкова повече проблеми, забавяния, грешки, неуредици и абсурди се създават. Пример за такъв абсурд е забраната за продажба на преработена продукция от производителите на мляко, което е факт само и единствено в България от целия ЕС. Тук малките производители са закрепостени към млекопреработвателите, които пък диктуват изкупните цени. По този начин технологии за производство на традиционни български продукти се заменят с модерни аналози, от което губим всички.

Що се отнася, разбира се до потребителската защита, държавата е длъжна да осигури определено ниво, което е факт. Факт е обаче и занижената ефективност на потребителската защита, поради това, че има поредица от държавни агенции, които се занимават с нея.

Държавата е длъжна пред данъкоплатеца да му осигури безопасност, останалото зависи от самия потребител, неговите нагласи и търсения. Потребителската защита трябва да се позиционира преди покупката и да се нарече потребителска култура и информираност. Само тогава потребителя ще е наясно какво консумира и ще се почуства сигурен на един динамично развиващ се пазар.